На 6 ноември 1492 година, за първи път в живота си запушвайки лулата на мира в Куба, Христофор Колумб не подозирал, че открива за Европа не само нов континент, но и опасна болест, насекоми вредители и убийствен навик.
Откритие първо: тютюн
Колумб действително е бил първият европеец, опитал тютюна, но той не станал пушач. С други думи, Колумб не е виновен за внасянето на пагубния навик от Новия в Стария свят. Когато опитал подобие на цигари – според свидетелства на съвременници това били завити листа на неизвестно растение, обгорени от едната страна – великият пътешественик не намерил нищо привлекателно в пушенето.
Първият истински пушач на Стария свят, дал лошия пример на европейците, е бил един от членовете на екипажа на Колумб – Родриго де Херес. Именно той донесъл в Европа „заразата“, от която в света, по данни на СЗО, умират повече от 5 милиона души годишно.
По ирония на съдбата Де Херес станал и първата жертва на тютюнопушенето. Само че – политическа жертва. Католическата църква съзряла Сатаната в изпускания от устата на Де Херес дим и започнала първата в историята антитютюнева кампания.
Но тютюнът победил. Колкото и могъща да била църквата, антитютюневата кампания, провеждана под нейното строго ръководство, се провалила с трясък. Европейците харесали пушенето. Инквизицията трябвало да отстъпи, ограничавайки се със забрана на пушенето на молитвените места. А Де Херес, който отишъл в затвора „за връзка със Сатаната“, след седем години излязъл на свобода.
От „оръжие на дявола“ в масовото съзнание от онова време тютюнът се превърнал в „лекарство“. Екатерина Медичи например го използвала за лечение на мигрена. С тютюн лекували също зъбобол, стомашни разстройства и болки в костите.
Век след откриването на Америка тютюнът завладял цяла Европа – отглеждали го в Белгия, Испания, Италия, Швейцария и Англия. Първо властите на Франция и Испания, а по-късно – и на Англия, монополизирали тютюневия пазар. Така никотиновата зависимост на свои и чужди поданици се превърнала в постоянен източник на печалби.
Откритие второ: сифилис
Обменът между Стария и Новия свят бил постоянен. Конкистадорите „наградили“ индианците с едра шарка, чума, грип и холера. А те на свой ред „дарили“ испанците с първата венерическа болест – сифилис.
Някои източници твърдят, че първият сифилитик в Европа е бил самият Колумб. Всички други „лаври“ се отдават на неговите моряци. Последните през 1494 година се присъединили към армията на испанския крал Шарл VIII, който повел войска на война с Неаполитанската държава. Армията била огромна и се движела бавно, затова огнища на невижданата по-рано болест избухвали както в самата войска, така и сред жителите на окупираните територии.
Историографът от онова време Пиетро Бембо така описвал тази ситуация: „Скоро в града, завзет от пришълците, вследствие на контагий (лат. сontagium, зараза) и влиянието на светилата, започна жестока болест, получила названието „галска“. По-късно болестта бе наречена „френска“ и дори „белгийска“.
Ако се вярва на тогавашните източници, само няколко години след като Шарл VIII достига до Неапол, половината Европа била заразена с „френската болест“.
Първата епидемия от сифилис, разгоряла се през 1495 година, намалила населението на Европа на 5 милиона души. Сифилисът не щадял никого – нито обикновени хора, нито кралски особи. Към 1500 година сифилисът прекрачил границите на Европа и стигнал до Турция и Азия. Опустошенията, които донесла болестта на европейските народи, били съпоставими с последствията от епидемиите от едра шарка, морбили и чума.
Сифилисът започва да се лекува чак с откриването на пеницилина в средата на ХХ век, а дотогава срещу болестта използвали живак и арсен.
Откритие трето: колорадски бръмбар
Паразитът, който трови живота на не едно поколение селскостопански производители от различни страни, косвено дължи своето разпространение по цял свят на великия пътешественик Колумб.
Хиляди години невзрачното насекомо си живеело на границата на Северна и Южна Америка, хранейки се с кучешко грозде, което нямало никаква промишлена ценност.
Колонизаторите от Европа, без сами да подозират това, променили не само ареала на обитание, но и вкусовите предпочитания на Leptinotarsa decemlineata (колорадски картофен бръмбар).
Нещата стояли така. Колумб донесъл дивия картоф в Европа. Малки и воднисти, неговите грудки представлявали жалко зрелище и далеч не приличали на това, което ядем днес. Първоначално европейците сметнали картофа за отровен и го възприемали изключително като декоративно растение.
Последвали няколко века селекции и вкусният, ядлив картоф се върнал в родината си – Америка. Там той станал хранителен продукт не само за колонизаторите, но и за бръмбарите.
Някога безобидното насекомо усилено се размножавало и скоро станало голям проблем. Първите сериозни щети от картофения бръмбар през 1859 година понесли фермерите на Колорадо, откъдето дошло и името му – колорадски бръмбар. Без да среща прегради по своя път, паразитът се придвижвал на изток със скорост около 185 км на година.
Преодолявайки хиляди километри, армия от бръмбари се добрала до бреговете на Атлантическия океан. В Европа вече знаели за бръмбара и с притеснение поглеждали на запад.
Франция и Германия въвели забрана за внос на картофи отвъд океана. Всички товари от САЩ били преглеждани стриктно, а откритите бръмбари били унищожавани. Но и това не помогнало.
Към 30-те години на миналия век колорадският бръмбар стабилно се настанил по картофените ниви на Европа. Днес в борбата с него се използват отровни химикали и нови сортове картофи, но паразитът още не е унищожен окончателно.
