Lentata.com започва своята поредица „Писма отвън”.
Разкази на българите, живеещи в чужбина.
Колко ни струва да бъдем емигранти?
Лесно ли им е на онези, които са потърсили решение за живота си извън България?
Как е там? Ама наистина – как се живее там, където езикът не е твой, родината не е твоя, но знаем, че животът някак е по-подреден. И по-логичен.
Започваме поредицата с писмо от Германия.
Цветана Хр. разказва – как се учи и колко се работи само на някакви си 1300 км оттук.
***
В Германия всичко е свързано с работата. Нямаш ли работа, не можеш нищо да си позволиш. Понеже е скъпо и няма кой да помага.
Да, носят се слухове за хора от малцинството, които взимали купища социални помощи, но аз честно не знам как успяват да пробият системата.
Ако някой знае, да звънне…
Но обратно на темата – има три типа български емигранти: дошли да учат, дошли да работят и такива, които идват да берат парите, които растяли по дърветата, както казал Бай Иван от Гуйново.
Всички имат едно общо качество – мислят си, че е лесно.
На нас в България постоянно ни се натяква колко е трудно и ужасно там, но пък колко уредено и охолно е на Запад.
А някой замислял ли се защо е охолно и подредено? Защото бачкат и спазват законите! Но и не само това – натопяват те веднага, щом като видят, че не спазваш закона.
Чувала съм сънародници, които затова идвайки тук започват да мрънкат за всичко – много се работело, скъпо било, ограничено било, нямало свобода. Значи не била толкова сладка тортата, а?
Тук всяка една свободна секунда трябва да изглеждаш зает. Ако не си зает, значи не си добър в работата си.
Да не говорим, че наистина използват българите като добитък, понеже са останали с впечатление, че се радваме на малко, щом като не знаем език и сме в нужда. Имало било германци, които по цял ден стояли със скръстени ръце. Да, има такива – родени са тук, изкарали са някакво полу-висше или специализация, намерили са си работа и я вършат над 10 години вече. Хайде да пробваме дали, ако се научи езикът, завърши се някакво образование и се натрупа работен стаж, няма да е по-лесно. Ама то това важи за навсякъде.
Имам една колежка германка, която буквално е регистрирала фирмата, където работя, лично преди 20 години на гише. Фирмата сега има 100 служители, а колежката ми не спира да работи неуморно.
Понякога се чудя, дали причината е, че си няма други грижи и занимания. Но това е човек, който е с фалирала фирма зад гърба си с 100 000 марки дълг към банката. Изплащала ги е 20 години, брояла е центове за закуската на дъщеря си и е ходила на почивка най-много до Алпите, за по кафе. Сега е отново на крака и не смята да се предава. Тя е представител на много други такива хора, които срещнах тук.
А чудили ли сте се понякога, как Германия се е възстановила след падането на стената? Това са само 26 години! Мисля, че точно такива хора са вдигали тухлите от разрушените сгради и са ги връщали на мястото им.
Ние можем ли така?
Дошли да учат тук се разделят също на 3 главни групи – такива, които се отказват още на първата година (безпаричие, стрес, неспособност, „Искам мамаааа!“); такива, които работят и учат едновремено (шапка им свалям на тези хора!) и последните, които имат късмета да им помагат родителите или са със стипендия. Обаче на нас пак ни личи в началото, че идваме от България. Аз доста си поизпатих първия семестър покрай страите си навици.
За повечето студенти в България ученето се състои само по време на семестъра, най-много до 3 дни преди изпита, чието успешно взимане се подпомага със солидно снаражение от пищови. В моя курс имахме и писане на протоколи от упражнения. Правихме упражненията групово и групово си пишехме протоколите. По-скоро пишеше ги „зубъра“, а ние групово преписвахме.
С пристигането си в университета в Германия, влезнах по едно време в библиотеката, да разгледам какви четива има, и гледам около мен – някакви силуети, залегнали над учебници, светнали нощни лампи, и с бомба не можеш да им отвлечеш вниманието.
Викам си, гледай, тия или са луди, или тепърва се учат да четат, че то е само началото на семестъра! И както аз си знам, си запълвам времето с ходене на лекции и упражнения, а между тях, да не се преуморявам – кафета, разходки и купони.
Идва първата сесия – 10 изпита. Айде, честито! Ама няма тестове, няма конспекти, няма теглене на въпроси. Повечето изпити са с отворени въпроси и те разиграват толкова по материала, че преди последната сесия чак гледах няма ли нещо написано по ъглите на учебниците. Отделно всичко се точкува и ако не събереш достатъчно точки от изпити, не можеш да продължиш напред.
Преписването съществува, но е рядко явление. То е Срамно.
Изпитах и това на гърба си – реших, че с една колежка сме група и преписах абзац от протокола й. След което бяхме извикани с нея при лектораката да даваме обяснения кой от кого е преписвал. СРАМ. Колежката не ми говори 2 месеца след това и с право. Но пък, от хубавата страна, аз се научих да размишлявам напълно самостоятелно. УРА!
Родителите на едно момче от Пловдив му подарили билборд с надпис „Честит бал Васко!“ за бала. Изгелжда не им е стигнал кредитът за запетаята. Ама акъл с кредит не се купува.
Говорейки за кредите, повечето познати германци, които учеха в университет, изплащаха студенски кредити. Техните не ги подпомагат, понеже нямат пари или просто дисциплинарно.
И в никакъв случай не искам това да звучи като критика към действителността в България. Чисти наблюдения. И ми е жал, че има страшно трудолюбиви хора и студенти, които са изрядни и сами се справят в живота, но за тях не висят билборди по булевардите.
Автор: Цветана Хр.
