На 3 март 1878 г. в цариградското предградие Сан Стефано е подписан Санстефанският мирен договор, съгласно, който в резултат от победоносната война на Русия с Турция, България е освободена от османско владичество. Освободителката предварително се е договорила с великите сили, че ще наложи окупация в освободената територия. В Чл. 7 и чл. 8 от Санстефанския договор е посочено, че България преминава
под руска окупационна aдминистрация,
поверена на един руски императорски комисар за период от две години.
Известно е, че Санстефанският договор има предварителен характер и че той е ревизиран в Берлин на 13 юли 1878 г. Чл. 22 на Берлинския трактат намалява времетраенето на руската окупация от „приблизително две години“ на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на три месеца след изтичането на деветмесечния период.
В българската социалистическа и постсоциалистическа историография този период е наричан „Временно руско управление“, докато в официалните архивни руски документи и в българските дипломатически преписки до 9 септември 1944 г. той е означаван като „руска окупация на България“.
Княз Дондуков-Корсаков и членовете на Съвета на временното руско управление
Дали ще наречем периода „Временно руско управление“, или „руска окупация на България“, в случая е без значение, защото така или иначе терминът „окупация“ е съществена част от оценъчната характеристика на времето, за което става дума. Като начало ще споменем, че той е фиксиран изрично в чл. 8 на Санстефанския договор, а и в един друг важен документ, за който ще стане дума тук.
Тъй като понятието „окупация“ има силен негативен заряд, предварително се налага да уточня, че тук изобщо не подлагам на съмнение нито освободителния характер на Руско-турската война 1877–1878 г. и героизма и заслугите на руските войни, нито пък общата съдържателна част на този период от българската история, по време, на който на практика се полагат основите на съвременната българска държава под ръководството и при управлението на Русия.
Ако се обърнем към тълковния речник, ще видим, че универсалното значение на понятието „окупация“ означава „задържане на територия и контрол върху нея“. Ето защо окупационният период е неизменна част както от периода на военните действия, така и от следвоенното регулиране на междудържавните отношения в съответния регион.
В този смисъл руската окупация на България започва още през ноември 1876, когато в хода на подготовката за войната главното командване към руската армия създава
„Канцелария за гражданско управление на освободените отвъддунавски земи“.
Тя се състои от руси и предани на Русия българи, получили образованието си в руски университети. Началник е княз Владимир Черкаски, а негови съветници са Сергей Лукиянов и М. Домонтович, полк. Соболев и българите Найден Геров, Марин Дринов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и др. На 3 март, в деня на подписването на Сан-Стефанския мирен договор, княз Владимир Черкаски умира и на негово място е поставен княз Александър Дондуков-Корсаков.
В „канцеларията“ се проектират формите на бъдещото централно и местно държавно управление на България. С преминаването на руските войски през Дунава, „Канцеларията за гражданско управление на освободените отвъддунавски земи“ влиза в активна роля и установява гражданско руско управление в освободените българските градове.
До подписването на Сан-Стефанския мирен договор са създадени 8 губернии. За губернатори са назначени висши руски офицери, а техни заместници стават видни български общественици. Под ръководството на Канцеларията те устройват полицейските, административните, финансовите, съдебните, медицинските и образователните органи в освободените земи. След подписването на Санстефанския договор започва постепенната замяна на руските кадри с български, успоредно с изграждането на българска армия, полиция, централни и местни органи на управление, съдебни и финансови институции.
След подписването на Берлинския договор Канцеларията организира свикването на Велико народно събрание, което приема Търновската конституция и избира първият български княз Александър І (Батенберг). Организирано е и управлението на Източна Румелия. Губернаторът на Пловдив – руският генерал Аркадий Д. Столипин е назначен за генерал-губернатор на Източна Румелия и Одринския санджак, който има задача да подготви предаването на областта на новия управител, назначен от султана. Така в кратък срок Канцеларията успява да постигне главната си цел – да подготви държавните структури и да създаде условия за самостоятелно съществуване на българското княжество.
Това е накратко историята и същността на т. нар. Временно руско управление, или на руската окупация на България.
Каква е неговата цена?
Колкото и да се говореше в учебниците от периода на социализма, че Русия ни управлява през това време безкористно, истината е, че руският император цар Освободител Александър ІІ, никак не си е мислел, че управлението ще бъде безплатно за българите. Всъщност от съвременна и изчистена от идеологемите гледна точка, в това няма нищо странно. Русия е велика сила и е напълно естествено при възможност да поиска възстановяване на разходите си. При това руският император се е договорил по въпроса и с останалите велики сили. В чл. 8, ал. 3 на Санстефанския договор е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на „занятата земя“. Почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор.
В съответствие с тези клаузи, руското императорско правителство в Санкт Петербург стриктно следи за разходите по поддръжката на окупационните руски части и гражданската администрация през 1878–1879 г. и формира т. нар.
окупационен дълг на България към Русия.
Според известния историк на новото българско време Симеон Радев, княз Александър Батенберг говорел, че цар Освободител му бил обещал, че „ще опрости тоя дълг на младото княжество“, но това според него едва ли е било истинско обещание, защото „не се намери в руските архиви никакъв документ, който да отбелязва това намерение на императора“. Истина е обаче и това, че докато е жив, император Александър ІІ и неговото правителство не правят никакви постъпки да си искат дълга от България и, както казва летописецът на нова България Симеон Радев, чакат „щото българските министри да се сетят сами“.
След смъртта на цар Освободител на 13 март 1881 г., новият император Александър ІІІ решава да си потърси дълга. На 19 ноември 1881 г. Управляващият Руското дипломатическо агентство в Княжество България Михаил Александрович Хитрово изпраща нота до правителството без министър-председател*, с която се иска изплащането на разноските от времето на руската окупация на страната, за което в Петербург вече били приготвили документите. Към нотата е приложен протокол от работата на комисия, съставена в Петербург за определяне на „сумите, похарчени по „обдържанието” в продължение на 9 месеца на окупационния корпус“, една обща сметка за разноските и няколко екземпляра ведомости за разноските като продоволствие, заплати, разноски за болните и др. Изпълняващият функциите и на министър-председател княз Александър І отказва да изплати разноските и оставя нотата без последствие.
Дипломатът Хитрово обаче „не е вчерашен“ и на 14 януари 1882 г. изпраща втора нота до княза, като настоява „българското правителство да му съобщи възгледите и намеренията си по въпроса“, за да ги съобщи на руското императорско правителство. На 16 януари българският кабинет му отговаря, че тъй като сумата е голяма и ще утежни много бюджета на Княжеството, то само Народното събрание е компетентно да се занимава с въпроси от финансов характер.
За изчисление на разноските по дълга руското императорско правителство създава специален съвет, в който влизат представители на Военното министерство, Министерството на финансите, Министерството на вътрешните работи, Министерството на външните работи и Контролната палата. Те изчислили дълга на базата на следните показатели: колко струва на правителството издръжката във военно време
издръжката на един войник и един кон
какво е заплащането на офицерите и чиновниците във военното ведомство по това време; какви са всекидневните разходи за лечението на ранените руски войници в болниците; какви са разноските за транспорт в течение на 9 месеца; и каква е издръжката на разните руски учреждения. Както се вижда, нито един разход не е пропуснат.
След изчисленията са достигнати следните резултати: „за издържанието на 50 000 души в България и в Румелия са се иждивили 21 236 500 рубли и 87 копейки“. Тази сума е разделена на две части – по равно между Княжество България и Източна Румелия, т. е по 10 618 250 рубли и 43 и ½ копейки (т.е. за издръжката на по 25 000 души от окупационния корпус).
Управляващият Министерството на външните работи Кирияк Цанков е повикан от министър-председателя Леонид Соболев в Петербург и на 16 юли 1883 г подписва конвенцията. От руска страна тя е подписана от положение министърът на външните работи и държавен секретар на Русия Н. Гирс.
А сега да разгледаме по-подробно въпросната „Конвенция“. В нея се признава, че българското правителство „припознава да дължи на руското императорско правителство за разходите по окупацията от императорските руски войски“ сумата от 10 618 250 рубли и 40 копейки. Някои изследователи изчислиха, че тази сума, изчислена по тогавашен курс на рублата спрямо златото се равнява на 32 тона злато. Предвидено е сумата да се изплаща на части: първата вноска от 400 000 рубли – на 13 септември 1883 г.; след това в разстояние на 12 години (от 1884 до 1895 г.) – всяка година по 800 000 рубли, плащани два пъти годишно – на 13 януари и на 13 юли всяка година; на 13 януари 1896 г. – 400 000 рубли и на 13 юли 1896 г. – остатъка от 218 250 рубли и 40 копейки.
Важен момент фиксиран в конвенцията е, че
Русия се отказва от изплащането на лихви по дълга.
Предвидено е парите да се изплащат в левове (или франка). По тогавашния курс това е било равно на 89 640 000 златни лева, така че въпросното управление е струвало доста скъпо на страната. Само личната заплата на комисаря е била 600 хил. фр./зл. лв. – почти толкова, колкото е издръжката (цивилната листа) на българския княз, определена на 599 999 зл. лв.
В отсъствието на княз Александър І, на 26 септември 1883 г. генерал Соболев внася за разглеждане в парламента „Доклад на комисията по конвенцията на императорското руско правителство с България“. От името на комисията е посочено, че „този дълг, ако и да не беше предвиден в Берлинския договор, пак требуваше да се изплати, защото разноските са станали за запазване на безопасността и порядъка в страната подир освобождението ни… и тъй като разноските се намериха справедливи и условията за изплащане твърде вигодни и удобоприемливи, защото конвенцията не задължава България да плаща лихвите на дължимите суми, а ѝ дава един срок от 12 години за изплащане на дълга“.
Единственото изказване по Конвенцията е на депутата Вълчев, който направо заявява: „руската конвенция няма какво да се разисква…, защото няма българин, който да не познава задълженията ни към освободителката Русия… този дълг е незначителен спрямо всичко онова, което е с милярди пожертвано… убеден съм, че народните представители ще приемат с акламации конвенцията ни за дълга спрямо освободителката Русия“.
От името на комисията е предложено България да покаже още по-голяма готовност да изпълни това си задължение към Освободителката, а „Народното събрание да упълномощи правителството да изплати този дълг, ако намери възможно, и в по-кратък срок“.
В условията на доминиращите обществени настроения в полза на освободителката Русия и на управлението на страната от руски генерал и княз, одобряван от Русия, въпреки големия размер на сумата, конвенцията е гласувана с пълно единодушие. Против се обявяват само 6 души. Така Русия, разширявайки своята власт в княжеството, си гарантира, че България ще бъде дългосрочен неин длъжник, плащайки в буквалния смисъл за освобождението си.
Окупационният дълг към Русия е
изплащан нередовно и окончателното му уреждане отнема почти половин век.
На 3 август 1909 г. министърът на финансите Иван Салабашев изготвя „Изложение по окупационния дълг на България и бившата Източна Румелия към Русия“, от който става ясно как е протекло изплащането на дълга. То е запазено в архивата на Тайния кабинет на цар Фердинанд, съхранена в Централния държавен архив.
Княжество България обслужва редовно дълга от 1883 до 1885 г. През 1886 г. отношенията между България и Русия са прекъснати поради неодобрението от страна на Освободителката на Съединението на Княжество България и Източна Румелия под скиптъра на княз Александър І. В тази ситуация изплащането на окупационния дълг спира. През 1890 г. са били изплатени 3 600 000 рубли, сума, която е следвало да бъде изплатена за времето от 1 януари 1886 до 1890 г. Към 1 януари 1891 г. е останало да се изплаща 5 018 250 рубли и 435 копейки. По съглашение между българското и руското правителства от 20 юли 1896 г. изплащането на остатъка е трябвало да стане така: на 13 юли 1896 г. – 213 250 рубли и 435 коп., а останалите 4 800 00 рубли в продължение на 6 години, начиная от 1897 г. (т. е по 800 000 рубли годишно, платими на два пъти (по 400 000 рубли на 13 януари и на 13 юли). Всъщност са били изплатени на 3 август 1896 г. съответно 218 250 рубли и 435 копейки, през 1897 г. – 800 000 рубли, през 1898 г. само 400 000 рубли, а остатъка от 3 600 000 рубли или 8 639 256 лв. и 49 стотинки са изплатени през 1902 г.
Така дългът, определен за Княжество България с Конвенцията от 1883 г., е бил изплатен.
В резултат на Съединението, към вече обединената България преминава и окупационният дълг на бившата Източна Румелия в размер на 10 613 250 книжни рубли и 43 ½ копейки. Този дълг е признат в заседание на Областното събрание на Източна Румелия от 21 декември 1879 г. На запитване на народния представител Янкулов относно този дълг, предвиден в Берлинския договор, директорът на финансите Гавраил Кръстевич отговаря че Източна Румелия наистина дължи тези пари на Русия по чл. 8-ми от Берлинския договор, че руското правителство не настоява сумата да се изплати веднага, а предлага разсрочено плащане, като се отказва от лихвите по дълга. Думите му са посрещнати с бурни ръкопляскания в чест на великодушието на Русия. Областното събрание приема решение, с което одобрява дълга и задължава Постоянния комитет на източнорумелийския парламент да проучи подробно въпроса.
Източна Румелия не изплаща нито копейка от този дълг. Русия също не настоява за плащания и чак до 1896 г., т. е цели 15 години никой не повдига въпроса около този дълг. Обединена, след 1885 г. , България също си мълчи по въпроса. И така до юли 1896 г., когато руският дипломатически агент в София Н. В. Чариков изпраща нота до министър-председателя Константин Стоилов за изплащане на окупационния дълг на бившата Източна Румелия.
Нотата е оставена без отговор.
На 30 януари 1898 г. новият руски дипломатически агент в София Г. П. Бахметиев изпраща нота до министър-председателя и министър на външните работи и на изповеданията Константин Стоилов, с която отново напомня за дълга на Източна Румелия, който трябва да бъде изплатен от България. В заседанието си от 29 октомври 1898 г. Министерският съвет решава изплащането на дълга да започне едва след като България изплати парите по конвенцията от 16 юли 1883 г.
В края на 1902 г. българският дипломатически агент в Русия Димитър Станчов съобщава на руското правителство, че първата вноска по тоя дълг ще бъде направена на 1 януари 1908 г., след като се сключи нова конвенция между България и Русия, за да може в бюджета на страната да се впише нужната сума.
В заседанието си от 25 октомври 1903 г. Министерският съвет натоварва министъра на външните работи и на изповеданията и председател на кабинета Рачо Петров да сключи конвенция с руското правителство относно изплащането на окупационния дълг на Източна Румелия при условие, че той ще бъде изплатен за срок от 30 години, начиная от 1 януари 1908 г. За целта е изготвен проект за конвенция. На проекта не е даден ход, конвенция не се подписва и въпросът остава висящ.
Въпросът за окупационния дълг на бившата Източна Румелия е поставен отново на дневен ред от Русия по повод на обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. от правителството на Александър Малинов, когато българската независимост е сведена до огромна парична компенсация на гарантираните от Берлинския договор интереси на Великите сили като кредиторки на Турция и собствените материални интереси на Османската империя**.
Заедно със заема руският външен министър Изволски изготвя конвенция за изплащане и на руския окупационен дълг. Тя предвижда дългът да се изплати за 13.5 години като се внасят по 400 000 рубли на полугодие и първото плащане започне през юли 1909 г., като Русия се отказва от лихва „нито за минало време, нито за бъдеще до окончателното изплащане на дълга“. Конвенцията не предвижда никакви гаранции и никакви санкции от финансов характер. С нея руското правителство преследва важна политическа цел – да се направи жест в посока на облекчаване на финансовото положение на България и с това да се спечели наново загубения политически престиж на Русия в България. Въпреки това българските министри ген. Стефан Паприков и Иван Салабашев настояват въпросът с окупационния дълг (възлизащ вече на 28 178 205 лв.) да се изяснява допълнително. Това обаче не става и неизплащането продължава.
На 3 август 1909 г. Дирекцията на държавните дългове при Министерството на финансите прави изложение по окупационния дълг на България и бившата Източна Румелия към Русия, подписано от министъра на финансите Иван Салабашев. В него за пръв път се настоява, в случай, че България започне да изплаща частта на Източна Румелия, да се настоява пред Русия от дълга да отпаднат разходите, дадени от българите под формата на реквизиции за руските войски (и неизплатени до момента), като хранителни продукти, фураж и др. – въпрос неразрешен нито при изплащане окупационния дълг на България, нито пък при третиране изплащането на окупационния дълг на бившата Източна Румелия. Според Салабашев, тези разходи ще възлизат на една доста голяма сума.
До 1912 г.
България не изплаща нито стотинка от този дълг.
В условията на засилената подготовка по създаването на Балканския антитурски съюз под егидата на Русия и на предстоящата Балканска война, цар Фердинанд и руският император Николай ІІ назначават свои пълномощници (министър-председателя и министър на външните работи и на изповеданията Иван Евстатиев Гешов и руският пълномощен министър в България Анатолий Неклюдов), които от тяхно име подготвят и подписват „Конвенция“ за изплащането на дълга на Източна Румелия. В нея се предвижда сумата от 10 618 250 книжни рубли и 43 ½ копейки да се изплаща по следния начин: на 14 февруари всяка година, начиная от 1912 г. – по 250 000 книжни рубли, до пълното му погасяване, като вноските са в лева (франкове), а руското правителство се отказва от лихвите. На 24 февруари 1912 г. парламентът гласува конвенцията, а на 20 юли 1912 г. царят я утвърждава с указ № 17. Планът не е изпълнен, поради започналата война между двете страни.
През периода на Балканските войни 1912–1913 г. България продължава да не плаща на Русия по този дълг, а след Първата световна война той е опростен със споразумение между кабинета на Александър Стамболийски и болшевишкото правителство на Русия.
Интересен момент от сагата с окупационния дълг
е неговата връзка с финансирането от страна на българската държава на руските бежанци в България, пристигнали тук през 1921–1923 г. след Октомврийския преврат и Гражданската война в Русия. Задължено от Обществото на народите да поеме издръжката на руските деца, болните, ранените и нетрудоспособните, правителството на Александър Стамболийски, (впоследствие и това на Александър Цанков), заплаща разходите, но ги осчетоводява за сметка на неизплатения остатък от окупационния дълг към Русия. При вземането на решението правителството е предупредено от Дирекцията на държавните дългове, че поема определен риск, тъй като не е ясно „дали горните суми биха се признали от Русия след възстановяването по-късно на финансовите връзки“ и че за момента то не е съгласувано с „никоя официална руска власт“.
Независимо от това и въпреки че тази стара Русия вече не съществува, някои проруски настроени политически среди живеят с надеждата, че един ден тя ще се възстанови и ще си поиска дълговете.
Към всичко казано дотук трябва да добавим и факта, че до 1908 г. България, като васална на Турция държава изплаща и част от военната контрибуция на Русия, наложена на Османската империя като победена страна във войната от 1877–1878 г. Годишната вноска по нея възлиза на 2 272 млн. зл. лв. От 1881 г. плащането попада в Управлението на османския държавен дълг (който от 1881 г. се управлява непосредствено от европейските кредитори на империята) като част от погасяването на външните кредити на империята-сюзерен.
—————–
*В периода 1 юли 1881-23 юни 1882 г. България се управлява от правителство без министър-председател, като неговите функции се изпълняват от княз Александър І. Това е по време на т. нар. режим на пълномощията (27 април 1881-6 септ. 1883 г.), когато след преврат князът отменя Търновската конституция и в страната на практика е въведено военно положение.
**Схемата предложена от руския външен министър Изволски предвижда Русия да изплаща компенсации на Турция в размер на 125 млн. зл. фр., а България да плати 82 млн.зл. фр. на Русия. За изплащането на това плащане България сключва заем с Руската търговска банка на името на руското императорско правителство с 4.75 % годишна лихва, платима в период от 50 години без всякакви реални гаранции.
